Силите на юруша срещу силите на здравия разум
Александър МАРИНОВ
„ Бедата на нашата страна е в това, че хора, които би трябвало да одобряват таблетки, одобряват закони ”.
Михаил Булгаков, „ Кучешко сърце ”
Въпреки встъпителния откъс, този текст не е отдаден на психологичното здраве на българските политици, нищо че някои техни действия плачат за интервенция не толкоз на политолози, колкото на експерти като доктор Николай Михайлов и доктор Цветеслава Гълъбова. Вълнуващият ни проблем на пръв взор е по-лесен, даже прост, а точно – учудващият недостиг на здрав разсъдък у множеството хора, които изпращаме да ни съставляват във властта. Но единствено на пръв взор, тъй като точно това е нужния стабилен пиедестал на политическата активност. Останалите тънкости на занаята се надграждат върху здравия разсъдък и могат единствено да го подсилят, само че не да го заменят. Точно това е посланието на добре известния афоризъм за политиката като „ изкуство на вероятното ”.
Независимо че всеки от време на време прави „ луди работи ”, множеството „ елементарни ” хора, общо взето, демонстрират един най-малко от здрав разсъдък. Без него е невероятно да се справяш с рутинните задания на всекидневието. Желанията, страстите и пристрастията ни пришпорват нанякъде, само че здравият разсъдък ни възпира и прави държанието ни „ резонно ”, т.е. разбираемо и предвидимо за другите хора, с които сме принудени да се разбираме.
Да вземем за образец
един постоянно срещан „ битов ” проблем.
Ако би трябвало да решим даден веществен или финансов въпрос, в който са въвлечени равнопоставени законни права и ползи на няколко души, за предпочитане е да се договорим, вместо да се караме и съдим. Когато нямаме силата да наложим пожеланото от нас решение, постанова се да търсим взаимноприемлив компромис. Трябва да седнем и да беседваме, даже да не се понасяме.
А това на собствен ред допуска да съблюдаваме няколко елементарни правила - да не наскърбяваме другите, да демонстрираме почитание (поне проформа) към техните персони и причини, да изразим подготвеност и ние да отстъпим в нещо, а не да предявяваме ултиматуми на останалите. Ако не следваме сходни елементарни правила на здравия разсъдък, освен няма да решим в обща изгода казуса, а най-вероятно ще прибавим към него нови неприятности.
Горното звучи като обикновена истина, по тази причина е толкоз мъчно да разберем днешното държание на множеството български партии и политици. След като е в прорез с „ рецептите ”, които знаем и прилагаме, това държание ни наподобява лишено от логичност, „ ирационално ”, или, още по-лошо, подбудено от някакви комплицирани, неразгадаеми злонамерени проекти. Но потайни заприказва и всемогъщи кукловоди няма. По разнообразни аргументи и в друга степен партиите наподобяват на начинаещи във футбола деца. Така, както децата заедно тичат след привличащата ги като магнит топка, политиците са се юрнали след властта, единствено че в този напред си пречат, спъват се, падат и се мърлят.
„ Юрушът ” в днешната българска политика
се показва в мъчителното предпочитание освен да се наложиш над другите, само че и да им се присмееш, да ги унижиш, да ги поставиш в подвластно състояние, да покажеш, че ти си всичко, а те – нищо. Това е в действителност безсмислено, да не кажем налудно начинание, и не основно заради събитието, че никой от борещите се за доминиране не е получил задоволително власт от висшия суверен, нито превъзхожда другите по политическо майсторство.
Здравият разсъдък явно демонстрира, че не можеш да налагаш едностранно волята си, в случай че имаш единствено 65 от 240 парламентарни мандата. Но същият този здрав разсъдък ни припомня, че през последните 30 години е имало и няколко мощни, безспорни парламентарни болшинства, които са изглеждали непоклатими, „ мачкали ” са съперниците, само че в края на краищата са свършили зле. Историята би трябвало да се познава, а не да се изопачава съгласно конюнктурата. Българска социалистическа партия на Виденов и Съюз на демократичните сили на Костов са типичните образци за рисковете от механичното налагане на болшинството над малцинството. ГЕРБ на Борисов също бяха овладели съвсем на 100 % всички значими властови лостове, само че сами приготвиха и предопределиха политическата си кончина. Здравият политически разсъдък ни оказва помощ да избегнем рисковата заблуда, че сме прави, тъй като сме болшинство (имаме аритметично превъзходство). Истината е тъкмо противоположната – една партия получава болшинство, тъй като предлага по-добра политика (или най-малко по този начин са решили множеството избиратели).
Развихрянето на силите на юруша и днешното им (да се надяваме временно) предимство над силите на здравия разсъдък е израз на още една линия на манталитета, обвързвана с недостиг на разсъдък, житейски опит и прочувствена просветеност. Това е склонността да се търсят и
дават обещание бързи решения на комплицирани проблеми,
трупани с години и десетилетия. В днешната политическа обстановка тази податливост бързо откри своето крилато мото – „ изчегъртването ”. Ако под това се схваща отстраняването на 20 или 200 души от заеманите постове (и заемането на тези постове от „ верни ” хора), интервенцията може да протече стремително. Но в случай че приказваме в действителност за промяна на модела, за унищожаване на порочните практики и въвеждане на ясни и почтени правила, решението не е основно хирургическо, а допуска продължителна и мъчителна терапия, освен това – лекуване освен на „ тялото ”, само че и на „ политическата душа ”.
„ Смяната на модела ” изисква освен оптимално необятно единодушие и съдействие на публични и политически сили, които откровено ратуват за нея. Тази смяна изисква отвод от типичните мисловни синдроми на същия този непризнат модел, като претенциите за безпогрешност и неподплатеното самочувствие за уникалност и предимство. Точно тези трагикомични синдроми провокират в обществените мрежи реплики от вида на „ Вие отново не сте си пили таблетките ”.
Юрушът кой първи да седне на стола води до това, че всички остават на земята. Тъй като е ясно, че голямото болшинство от българите (макар и по разнообразни причини) не утвърждават забърканата каша, следим следващото преждевременно, първосигнално деяние –
опити за взаимно прекачване на виновността.
Както и да се подмята този парещ картоф обаче, всички ще се опарят, или, както е казано, „ съгрешиха и заедно ненужни станаха ”.
Едно от най-важните правила, диктувани от здравия разсъдък е, че сърцевината на политиката е вдишване на отговорност и подготвеност за носене на последствия. Не на думи, а на дело. Въпреки че в политиката думите също са каузи, тъй като имат материални последици. За думите се носи отговорност – това скоро ще схванат тези политици, които с недомислените си изявления направиха съвсем неосъществима така и така сложната задача за намиране на рационален излаз от заплетената обстановка.
Една от аргументите, поради които пригодността за специалността на политика не се мери единствено с блестящи дипломи и притежаване на езици, е точно способността за използване на здравия разсъдък, която се построява в хода на последователното струпване на обществен, професионален и управнически опит. Затова историята познава гениални петгодишни музиканти, десетгодишни математици, петнадесетгодишни спортисти и двадесетгодишни предприемачи, само че не ни дава доста образци за „ деца знамение ” в попрището, наречено държавничество. А дори когато такива се появят, бързо излиза наяве дали в действителност са пораснали.
„ Бедата на нашата страна е в това, че хора, които би трябвало да одобряват таблетки, одобряват закони ”.
Михаил Булгаков, „ Кучешко сърце ”
Въпреки встъпителния откъс, този текст не е отдаден на психологичното здраве на българските политици, нищо че някои техни действия плачат за интервенция не толкоз на политолози, колкото на експерти като доктор Николай Михайлов и доктор Цветеслава Гълъбова. Вълнуващият ни проблем на пръв взор е по-лесен, даже прост, а точно – учудващият недостиг на здрав разсъдък у множеството хора, които изпращаме да ни съставляват във властта. Но единствено на пръв взор, тъй като точно това е нужния стабилен пиедестал на политическата активност. Останалите тънкости на занаята се надграждат върху здравия разсъдък и могат единствено да го подсилят, само че не да го заменят. Точно това е посланието на добре известния афоризъм за политиката като „ изкуство на вероятното ”.
Независимо че всеки от време на време прави „ луди работи ”, множеството „ елементарни ” хора, общо взето, демонстрират един най-малко от здрав разсъдък. Без него е невероятно да се справяш с рутинните задания на всекидневието. Желанията, страстите и пристрастията ни пришпорват нанякъде, само че здравият разсъдък ни възпира и прави държанието ни „ резонно ”, т.е. разбираемо и предвидимо за другите хора, с които сме принудени да се разбираме.
Да вземем за образец
един постоянно срещан „ битов ” проблем.
Ако би трябвало да решим даден веществен или финансов въпрос, в който са въвлечени равнопоставени законни права и ползи на няколко души, за предпочитане е да се договорим, вместо да се караме и съдим. Когато нямаме силата да наложим пожеланото от нас решение, постанова се да търсим взаимноприемлив компромис. Трябва да седнем и да беседваме, даже да не се понасяме.
А това на собствен ред допуска да съблюдаваме няколко елементарни правила - да не наскърбяваме другите, да демонстрираме почитание (поне проформа) към техните персони и причини, да изразим подготвеност и ние да отстъпим в нещо, а не да предявяваме ултиматуми на останалите. Ако не следваме сходни елементарни правила на здравия разсъдък, освен няма да решим в обща изгода казуса, а най-вероятно ще прибавим към него нови неприятности.
Горното звучи като обикновена истина, по тази причина е толкоз мъчно да разберем днешното държание на множеството български партии и политици. След като е в прорез с „ рецептите ”, които знаем и прилагаме, това държание ни наподобява лишено от логичност, „ ирационално ”, или, още по-лошо, подбудено от някакви комплицирани, неразгадаеми злонамерени проекти. Но потайни заприказва и всемогъщи кукловоди няма. По разнообразни аргументи и в друга степен партиите наподобяват на начинаещи във футбола деца. Така, както децата заедно тичат след привличащата ги като магнит топка, политиците са се юрнали след властта, единствено че в този напред си пречат, спъват се, падат и се мърлят.
„ Юрушът ” в днешната българска политика
се показва в мъчителното предпочитание освен да се наложиш над другите, само че и да им се присмееш, да ги унижиш, да ги поставиш в подвластно състояние, да покажеш, че ти си всичко, а те – нищо. Това е в действителност безсмислено, да не кажем налудно начинание, и не основно заради събитието, че никой от борещите се за доминиране не е получил задоволително власт от висшия суверен, нито превъзхожда другите по политическо майсторство.
Здравият разсъдък явно демонстрира, че не можеш да налагаш едностранно волята си, в случай че имаш единствено 65 от 240 парламентарни мандата. Но същият този здрав разсъдък ни припомня, че през последните 30 години е имало и няколко мощни, безспорни парламентарни болшинства, които са изглеждали непоклатими, „ мачкали ” са съперниците, само че в края на краищата са свършили зле. Историята би трябвало да се познава, а не да се изопачава съгласно конюнктурата. Българска социалистическа партия на Виденов и Съюз на демократичните сили на Костов са типичните образци за рисковете от механичното налагане на болшинството над малцинството. ГЕРБ на Борисов също бяха овладели съвсем на 100 % всички значими властови лостове, само че сами приготвиха и предопределиха политическата си кончина. Здравият политически разсъдък ни оказва помощ да избегнем рисковата заблуда, че сме прави, тъй като сме болшинство (имаме аритметично превъзходство). Истината е тъкмо противоположната – една партия получава болшинство, тъй като предлага по-добра политика (или най-малко по този начин са решили множеството избиратели).
Развихрянето на силите на юруша и днешното им (да се надяваме временно) предимство над силите на здравия разсъдък е израз на още една линия на манталитета, обвързвана с недостиг на разсъдък, житейски опит и прочувствена просветеност. Това е склонността да се търсят и
дават обещание бързи решения на комплицирани проблеми,
трупани с години и десетилетия. В днешната политическа обстановка тази податливост бързо откри своето крилато мото – „ изчегъртването ”. Ако под това се схваща отстраняването на 20 или 200 души от заеманите постове (и заемането на тези постове от „ верни ” хора), интервенцията може да протече стремително. Но в случай че приказваме в действителност за промяна на модела, за унищожаване на порочните практики и въвеждане на ясни и почтени правила, решението не е основно хирургическо, а допуска продължителна и мъчителна терапия, освен това – лекуване освен на „ тялото ”, само че и на „ политическата душа ”.
„ Смяната на модела ” изисква освен оптимално необятно единодушие и съдействие на публични и политически сили, които откровено ратуват за нея. Тази смяна изисква отвод от типичните мисловни синдроми на същия този непризнат модел, като претенциите за безпогрешност и неподплатеното самочувствие за уникалност и предимство. Точно тези трагикомични синдроми провокират в обществените мрежи реплики от вида на „ Вие отново не сте си пили таблетките ”.
Юрушът кой първи да седне на стола води до това, че всички остават на земята. Тъй като е ясно, че голямото болшинство от българите (макар и по разнообразни причини) не утвърждават забърканата каша, следим следващото преждевременно, първосигнално деяние –
опити за взаимно прекачване на виновността.
Както и да се подмята този парещ картоф обаче, всички ще се опарят, или, както е казано, „ съгрешиха и заедно ненужни станаха ”.
Едно от най-важните правила, диктувани от здравия разсъдък е, че сърцевината на политиката е вдишване на отговорност и подготвеност за носене на последствия. Не на думи, а на дело. Въпреки че в политиката думите също са каузи, тъй като имат материални последици. За думите се носи отговорност – това скоро ще схванат тези политици, които с недомислените си изявления направиха съвсем неосъществима така и така сложната задача за намиране на рационален излаз от заплетената обстановка.
Една от аргументите, поради които пригодността за специалността на политика не се мери единствено с блестящи дипломи и притежаване на езици, е точно способността за използване на здравия разсъдък, която се построява в хода на последователното струпване на обществен, професионален и управнически опит. Затова историята познава гениални петгодишни музиканти, десетгодишни математици, петнадесетгодишни спортисти и двадесетгодишни предприемачи, само че не ни дава доста образци за „ деца знамение ” в попрището, наречено държавничество. А дори когато такива се появят, бързо излиза наяве дали в действителност са пораснали.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ